БГ Лудост – Част 1

За новозаселил се чужденец, се справям завидно зле. С много от “нещата” просто не се разбирам. Даван веднага за пример “секретната брава” на входа. Не знам как другите е отключват, но аз определено не мога. Всеки път когато се прибирам, се моля вече да е отключена. Имам чувството, че тази “секретна брава” не ме е харесала от самото начало. Дано свикне с мен, защото някоя вечер, ще я изкъртя. Ще я сменя с нова, ще накупя 100тина ключа е всичко ОК. Не мога да разбера, как тия хора живеят в подобна мизерия. Поне бравата да оправим, поне нея…
Разбира се, проблемите с бравата са нищо в сравнение с градският транспорт. Да пътуваш 5, 10, 15, че не дай си боже и повече минутки, си е истинско наказание. Инфраструктурата на град Пловдив е от средата на 9ти век. Автобусите и “Маршрутите” са по-новички – от края на 20ти век. Манталитета на българина е непокътнат. Всичко това взето заедно, прави пътуването в градският “пътуване през ада”. Бе хора, за каква Европа, за какъв европейски съюз говорите бе. Погледнете се малко де…Само мъничко…За останалото не се искат думи!
Интервютата са ми най-големият проблем. Да! Нали сега си търся работа и ходя на по 2, 3 интервюта всяка седмица. Тук наистина думите ми свършват и оставам безмълвен. Всички искат всичко, но никой не дава нищо…

Какво се търси…

Висше техническо (може и две, а три са предимство)
Перфектен английски език (ако е с акцент още по-добре)
Втори западен език или южен език (2008ма сме все пак. Не може без втори език)
Минимум 3 години опит (опита е важен)
Познания по : Фотошоп, Аутокад, Индизайн, 3д макс студио и много още (все пак трябва да сме подготвени)

За всичко това човек получава...
770 български лева брутна заплата. И едно голямо неизказано мерси от шефове и клиенти. Такова е братче ако щеш.

Остават три дни

След 6 години и 6 месеца в Испания. Дойде и момента, в който ще кажа последно сбогом. Хиляди пъти съм си представял този ден, но никога не съм го виждал по този начин. Тук оставям много спомени. Някой добри и топли, други не чак толкова. Оставям и много приятели. Някой не заслужават дори и да си ги спомням, други няма да забравя никога.
Когато настъпи момента за равносметка, всичко се променя. Сякаш преглъщаш всичката горчилка. Казваш си “е, какво толкова” и продължаваш напред. Нямам ясен спомен за момента в който си тръгнах от бащината къща. Ала сега ми е ужасно трудно. Ах, колко е мразя тази Испания, а колко ми е трудно. Пристигнах в Испания с нежелание и я напускам с нежелание. Отказвам да приема, че само след 3 дни. Живота ми вече няма да е същия. Знам че ми се налага и трябва. Но Господ ми е свидетел – никога през съзнателния ми живот не ми е било толкова тежко.

Смея да кажа, че за всичките тези години. Малко или много свикнах тук. Научих се да говоря като тях, да работя като тях, да празнувам като тях. Свикнах и с култовото “покито а поко”. Разбрах и че когато бързаш и се нервиш, нищо не се получава. Да, нечовешкото спокойствие на испанците, ще ми липсва много. Както и безплатното мезе за всяка бира, ароматната паея, мазните чуроси, маслините, шумните улици, огромните задръствания, червените и прашни хълмове, соленото и студено море, морския бриз, жегата, палмите, кактусите, безкрайните опашки и много други.

Остават три дни. Казвам едно голямо Чао на Испания и едно огромно Здравей моята България.

Странно е как започваш да оценяваш нещата, чак когато се разделяш с тях. Когато са много зад теб и няма връщане назад. Но какво толкова… Когато нещо старо свършва, нещо ново започва.
Тук искам да благодаря на:
Майка и Тати за подкрепата и разбирането. Затова че винаги са били с мен и са ми помагали. Много ще ми липсвате, Много!!!
Глуповатия и задръстен Хуан. Пич никога няма да те забравя…
Краси идиота. Мерси готин, че ми показа как човешката злоба и завист нямат граници.
И на всички тези с които сме се напивали и веселили. На тези с който се делили и добрите и лошите мигове.

Много и специални благодарности на Гергана. Благодаря ти мило, за това че те има. Че си до мен макар и мислено, когато имам най-голяма нужда от това. Благодаря и ще ти го върна тъпкано :-)

И така…
Hasta la vista Espana!

Дъждовен ден

Не знам защо, но когато чувам капките да тропат по прозорците, нямам никакво желание за работа. Става ми едно мързеливо и замечтано. В Алмерийската провинция не вали често. Ала когато това се случи изпадам в много меланхолично настроение. Боже, ми то в България не спира да вали – ще умра от глад, ако не се справя с този ми дефект. Както и да е, това е друга тема…
Сега капките са много шумни, в стаята е леко прохладно, музика от домашното кино и леко студено бяло мартини. Това е времето в което най-обичам да гледам улични фотографии. В Мрежата има дяволски много снимки на тази тематика. Така като се замисля, снимането с широк обектив из някоя натоварена улица си е цяла артесания – рефлекс; нюх; поглед; усет за ритъм и динамика; нахалство;
В последно време нямам много време за фото-разходки и това леко ме притеснява. Някой от едните дни, ще открадна няколко часа… Обожавам да се скитам из улиците със фотоапарат в ръка. Има толкова много за снимане, че едва ли един живот ми е достатъчен.