Кучешки свят – част 1

Нов ден започва. Вън е още тъмно и студено. Надушвам нещо. Съседското куче, ще ме изпревари. Трябва да вдигна моя пръчко-хвърляч. Ставай мързеливецо. Ставай ти казвам, искам да пишкам. Хайде де онзи рошавия, ще препикае всичко. Виж, нося ти чехлата.  Другата не знам къде е. Не ме бутай така. Лош, лош. Искам на вън. Искам разходка. Студено е. Обичам студеното. Надушвам нещо. Какво е това? Не ме дърпай бе. Чакай да проверя какво е. Лош, лош. Хайде, бързай. Имам пиш. Виж, чакай да видя. Ох, пръчка. Не пипай, аз си я намерих. Лош си ти. Това куче не съм го виждал. Защо ме дърпаш така. Чакай. Спри, не ме дърпай. Искам да се запознаем. Мирише странно. Оффффф, момченце. Тук, тук ще правя пиш. Олекна ми.  Пак ме гледаш странно.  Дай бисквитка. О, да и аз те обичам. Виж, виж. Това там какво е. Не го ли виждаш? Пусни ме само за малко. Моля те, искам го. Ще вървя до теб! Не прави така. Нищо не ми позволяваш. Лош, лош. А, това е мацката от третата улица. Ела с мен. Оооо…уууу…. Здравей. Къде го видя? Моя пръчко-хвърляч не ме води там. ОК, да го подушиш и от мен. Не, не аз няма да се прибирам. До обяд. Да, да. Няма проблеми. Хайде мой, време е за спорт. Тичай с мен. Бързай, изоставаш. Не ме дърпай. Нямам вина, че си бавен. Какво правиш? Не!! Махни го това. Не искам да се прибирам. Лош, лош си.

Къде са ми обувките

Още сънен с мандарина в едната ръка и кучешки повод в другата, търся какво да обуя. Тоби ме дърпа (както винаги) и нервничи, а аз не си намерим обувките. В бързината надявам каквото ми попадне – една бяла маратонка и една бежова. След кратка разходка на вън се връщам да проверя, какво аджеба е станало с моите обувки. Ми няма ги! Търся тук, търся там и не ги намерим. Кой подяволите е влизал в двора на къщата и ми е откраднал чепиците!? Ммм…както и да е. И преди се е случвала подобна случка.
Към 10:30 приготвих закуската на Тоби и го поканих на задния двор. Доволен от кулинарните си способности седнах, запалих цигара и зазяпах кучето. И какво да видя – моята любима обувка. Цялата оръфана, олигавена и прилежно скрита в центъра на двора. Да, така става, когато имаш малко кученце!
Наскоро в dog.bg коментирахме как кученцето не може да върне вложените в него пари (че кой ли иска да може). Кученцето ти може единствено да те обича, да ти се радва и да ти благодари, като ти изяде обувките. Хъм, какво ли толкова направих, че моето е толкова благодарно :-) Е, нямам идея…Аз пак си го обичкам и пак си търся нови обувки.

Имам си кученце

Ето, че и аз имам причини да твърдя: по Коледа стават чудеса. От години не съм имал по-хубав и желан подарък. Кученцето в момента е на 6 месеца. Казва се Тоби и е типично сибирско хъски. Тепърва, ще свиква с мен, новия си дом и новите правила. За момента се справя чудесно, въпреки че среща проблем с котетата. Те го бият и съскат, той ги души и закача. Дано свикнат да живеят заедно, защото в момента е някакъв ад в къщи – всички врати затворени и винаги се дебни и проверява кой къде, какво прави.
Сега упражняваме три от общо петте команди, на които най-много държа. Тичаме всеки ден и пишкаме на вратата на съседа. Намерихме приятелче, една много пищна сибирска мадама на име Сара. Изядохме един кашон чехли, дрехи и плюшени играчки. Шокирахме всички със желанието ни за живот, със невероятни сила, инат, любопитство и ужасно красивите сини очички. Показахме, че можем да учим команди буквално за един час и да ги изпълняваме когато ни се иска.
Още от дете искам сибирско кученце и сега имам възможността, да му се радвам, да му угаждам, да го уча и да го наказвам. Ще пиша много по темата и ще показвам много снимки.